Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.05.2012 11:22 - И след това (разказ)
Автор: svetev Категория: Изкуство   
Прочетен: 760 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 02.05.2012 11:22


 

- 1 -

За да пресека булеварда с жълтите павета трябва да съм максимално концентриран. Не е достатъчно светофарът да свети в зелено. Затова се шмугвам пъргаво и ловко лавирам сред навалицата и колоната с автомобили. Хората намусено мърморят или ругаят гласно, колите надуват клаксоните и шофьорите им си разменят благословиии за близки роднини, а аз вече съм на отсрещния тротоар.

Въздъхвам, доволен от себе си. Да си на четирейсет и нещо все още си е предимство. Както казва вехтия, еротичен виц сега „и знаеш, и можеш”. Вярно, белите коси са повече от черните и излишните кила понатежават. Но все още газиш земята под себе си, а не се привеждаш към нея. Мисля си, че възрастта прилича на тоя залез, дето се показва сред редиците от високи кооперациии и тухлени блокове. Знаеш, че бързо ще отмине, ама е красив и слънцето още залива с топлина.

Внезапно чувствам как хладна вълна ме обгръща. Заради непослушните деца! Завършиха училище, поискаха самостоятелност. Решиха, някак неочаквано, че ще живеят при баба и дядо в малкия град, столицата не им трябвала. Събраха си багажа преди седмица и подобно на тъжните развръзки в пиесите потеглиха към своя нов живот. Вярно, поплакаха на гарата и махаха трогателно с ръчички през влаковия прозорец. Но заминаха без колебание и сега в къщи, и в душата без тях е някак празно.

Намалявам ход. Дали се задъхвам или просто спомена от празния перон пак кара сърцето да затупка по-бързо? Няма значение. И без това идва трамвая и ще се кача, макар и за спирка, на него. Нали не трябва да закъсняваш за никоя среща с жена си.

 

- 2 -

Преодолявам на един дъх стъпалото на платформата и изненадано забелязвам как една ръка ми маха. Обзема ли ви често чувството за „дежавю”? Жената е малко по-възрастна от мен. Чертите и са някак познати, гласът и също:

-         Слизаш на тази спирка, нали?

-         Да, съпругата ме чака, нали най-после се решихме да идем на театър – включвам се в непринудения тон.

А тя свойски ме хваща под ръка и уведомява, че ще вървим заедно. Жестовете, говора, дори миризмата на парфюма са ми до болка познати. Но, дявол го взел, не мога да си спомня откъде! Бивша колежка, приятелка от детските години? Има ли смисъл да гадая?

След минута сме на мястото на срещата. Съпругата седи на малка пейка и разговаря оживено с някаква лелка, която доста прилича по външност на моята придружителка. Пейката се гуши под колоните на огромното, внушително здание в стил старомоден сецесион с кръгли куполи, върху които бронзови колесници се надбягват с вечността. Край него казват, витаят магии, стрелкат се музи, духове и думите забъркват алхимически чудеса.

-А, пристигна ли! – сякаш небрежно отронва жената и за моя изненада удостоява с целувка не мен, а придружителката ми.

Смутен, решавам да седна до нея, но тя ме хваща за рамото:

-         Май още не си разбрал. Ще седнеш при тях!

Сядам на пейката между двете жени, а те се сгушват до мен. Жестовете, лицата, миризмата на кожата... Сега разбирам! Понякога му трябва съвсем малко на човек да разбере....

 

- 3 -

Боже, нали не е сън?! Дланите на ръцете им ме драскат по бузите, бръчките са направили мрежички край очите, бели косми се подават издайнически под боядисаните коси. Но това са моите момичета, дъщерите ми! Някак остарели, преобразени, но са те!

-         Какво е това? – оглеждам се смаяно. – Някакъв карнавал, участие в аматьорска пиеса, гримове и маски? То театърът е близо...

-         Не, тате! – сериозно ми отговаря Тити – Ние сме. И сме над петдесет.

-         Навършихме петдесет и три скоро и си подарихме вместо екскурзия това пътешествие – уточнява Ели. После, доловила изумения ми поглед, добавя – Чел си толкова фантастични романи, не схващаш ли?

-         Чакайте сега! - опитвам се да си поема дъх. – Ако не съм полудял още в зряла възраст, логиката е такава: минали са повече от три десетилетия и вие решавате да се върнете на екскурзионно посещение в миналото. Но това е невъзможно!

-         Невъзможно ли? - повдига вежди Тити. – Я си спомни какви ги разправяше дядо!

Баща ми си отиде от света преди година. Но до последния си ден се тюхкаше и пъшкаше, поразен, смаян от всички, невъзможни за него, технически чудеса. И в захлас си припомняше как преди петдесет години са се събирали в махалата да зяпат първия черно-бял телевизор, излъчващ единствената си програма по няколко часа на ден.

Той така и не разбра как става чудото на Интернет. Тромаво и несръчно се обаждаше по мобилния телефон, ала не можа да се научи да праща и чете съобщения. Беше сякаш човек от минала епоха, доживял да надзърне в  новото хилядолетие.

Значи след тридесет години вече технологията е стигнала дотам, че да има пътешествия във времето? Може и да се случи. Интересно как стават? Може би отиваш при „Властелина на времето”, плащаш в злато и скъпоценни камъни и той благоволява?

И двете заговорват в един глас, но този път думите им не ме смайват толкова: забранено им е да разкриват факти от бъдещето, всъщност процедурата по разрешението за пътуване била скучна и цената висока, а минутите в трамвая – бонус от фирмата.

Чел съм и за това. Как приказката за летящото килимче се материализира в скучните самолетни каси. И как джина на Аладин вече не изскача от вълшебната лампа, а от екрана на 3D телевизора като обикновен филмов персонаж. Нищо чудно и бюрата за пътувания във времето да приличат на днешните туристически агенции. Мечтата, превърнала се в реалност, губи от своята романтика.

-         Трябва да има поне портал! – разсъждавам дълбокомислено и моменталически забелязвам как погледите на двете се плъзват многозначително по стените на храма на Мелпомена зад нас. На фона на скриващото се дневно светило орнаментите по тях изглеждат странно и загадъчно – като някакви рунически знаци.

- Добре де, поне може да ни кажете някои незначителни работи, които не прекъсват веригата на времето. Примерно, слушате ли още мама?

-         Да, тя е нашия фамилен патрон! – сериозно отсъжда Тити. – Тя е стария, вездесъщ и мъдър дракон, палещ с дъха си семейното огнище. Всички я слушаме.

-         Ами мене? –  фиксирам я със строг поглед.

А двете, вместо да ми отговорят, изведнъж се притискат силно и пръстите им се вкопчват някак отчаяно в дланите ми. Сега разбирам! Понякога му трябва съвсем малко човек да разбере....

 

- 4 -

В онова, следващото време, мен вече ме няма. Умрял съм вероятно скоро след като дъщерите ми са навършили петдесет. По-добре да не знам точно кога. И те са решили вместо екскурзия по широкия свят да похарчат спестените пари, за да ме видят поне още веднъж. Само че са предпочели да се върнат назад във времето, за да си припомнят не остарелия дядо, а баща си на четирейсет и няколко, на върха на живота.

- Баби, дядовци? – задавам глупав въпрос, за да прикрия прииждащата и в мен тъга.

 - Отдавна, тате... Ще го преживееш, да не те мъчим отсега. В нашия род всичко върви по реда си. И се обичаме, докато сме живи.

-Както гледам и след това! – внезапно се обажда жената, която деликатно си е мълчала до този момент.

Сякаш по даден знак щерките пускат ръцете ми и се раздвижват нерешително:

-         Извинявай, тати, но пътешествието е скъпо и времето ограничено. Останаха ни само няколко минути – Ели е видимо притеснена.

- Четири по-точно! – някак наставнически добавя Тити – Няма как, тръгваме.

Оглеждам се наоколо, за да усетя, че слънцето се е скрило, а около нас неумолимо се настанява вечерния полумрак. Само театърът проблясва с кръглите си, тайнствени прозорчета.

-         Чакайте! Толкова за кратко!

-         Ех, творци и създатели, наши! – продължава дъщерята. – Така и не ни научихте да мамим. За обикновени работещи момичета се оправяме, скалъпваме семейния бюджет, ама парите като при вас са кът. И не, недей ни гледа така, тати! Няма да дойдем пак. Нали ти казах, вече навършихме петдесет и три и започваме да събираме пари, та нашите деца и твои внуци да се върнат и да видят нас. Когато му дойде времето....

-         Значи все пак ще имам време да се порадвам на внуците?

-         Да, тате! Спомняш ли си какво обещахме преди години, преди седмица тоест, като заминавахме? Че ще ти връчим внучета и внучки да им се караш и ги възпитаваш, а те да те обичат като нас.

 

- 5 -

Това са моите момичета и завинаги ще си останат такива, въпреки всякакви криволици на времето. Ето, те ме целуват и със сълзи на очи, крачат към ъгъла на това чудно здание, край което казват, че възкръсват магии, витаят духове и се случват чудеса. Махат с ръце толкова трогателно и невинно както преди седмица от прозорците на влака и се скриват в падащия полумрак на вечерта. А бронзовите колесници на покрива са така объркани от бързия ход на секундите, че застиват неподвижно, спрели вечността между миналото и бъдещето.

Стоя безсилен и скован на пейката. Чел съм достатъчно фантастични романи и знам, че и да се затичам, зад фасадата с колоните няма да видя нищо освен властващата тъмнина.

- За последен път ли ги виждам? – търся ръката на жена си.

А тя ласкаво я отблъсква:

 - Това, мъжете, сте страшни егоисти! Не разбра ли, те дойдоха да те видят за последен път! А ние ще ги виждаме още хиляди пъти, при това в доста по-млад вариант. Всичко е наред, нали следващата седмица заминаваме за събота и неделя при тях. Ставай, че представлението ще започне без нас.

Да, „целият свят е сцена”, театърът-портал е тук, пиесата на живота продължава, ролите са раздадени. Кимам утвърдително, изправям се някак механично и усещам как отново „нашия дракон”, бъдещият патрон на фамилията е безпощадно права.

В нашето семейство всичко е наред. Бабите и дядовците си отиват преди младите. Самият аз ще си замина чак след като децата ми навършат петдесет и се порадвам на внуците. И всички ще се обичаме докато сме живи. И след това...

 




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: svetev
Категория: Спорт
Прочетен: 167225
Постинги: 83
Коментари: 83
Гласове: 111
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930