Аз си спомням като днес студената, ветровита зимна вечер, блъсканицата пред входа на читалище „Петър Берон“ и как родната полиция (тогава милиция дето все „ни пази“) раздаваше палки и всякакви тупаници да овладее суматохата. Помня, че на концерта седях до моето „другарче по чин“ Делян, а Пепи мъкнеше някакви столове, защото на местата им с Даниела бяха „курдисали“ всевъзможни уредби. Спомням си и че на връщане в трамвая (за метро трябваше да почакаме още четвърт век!) пътувахме с Ники Галев, тръгнал да изпраща тогавашното си гадже до ж.к. „Толстой“.(Помня даже името на момичето, но ако Ники е пожелал да го забрави, аз ли да го споменавам?).
И още един епизод се е врязал в паметта ми: В самото начало Кирил Маричков обяви, че концертът е „безплатен“. На изумените погледи и откровените хихикания „звездата“ не се обиди, а простичко обясни как ние сме си платили билетите, но групата няма да получи и лев хонорар, а сбора от концерта ще остане за читалището. Ех, минали, „невъзможни“ времена!
Откъде си спомням толкова подробности? Ами забравя ли се концерт на „Щурците“ в техния „класически“ състав, на върха на славата им (албумът „Вкусът на времето“ бе излязъл предишната година) и с техните хитове дето ги слушаме и припяваме вече толкова десетилетия напред?
Днес 38 години по-късно, верни на максимата „Животът е кратък, само изкуството е вечно“ със съпругата решихме да отидем на концерта на „Фондацията“, озаглавен „Кирил Маричков на 75“. Та какво са някакви си 38 години за вечното изкуство и какво са 38 години между приятели?! Притърчах до НДК, избрах от малкото останали места. Преди години билетът за концерта струваше 4 лв., днес десетина пъти по-скъпо. Но винаги съм смятал, че има моменти, които си заслужават вложените средства и че паричните знаци не са най-важното в живота.
Обаче насред предусещането на предстоящото върховно изживяване, изневиделица ме нападнаха тъга и носталгия. Защо ли? Може би, защото осъзнах, че тогава за първи път се насладих на гласа на Маричков на живо, а сега ми предстои вероятно да го слушам live за последен път. Защото големият наш композитор и изпълнител, „живата легенда“ е във върхова гласова, физическа и интелектуална форма, но наближава 75. Пък и ние отдавна, доста отдавна не сме на 18…..
В крайна сметка точно като в романната поредица на „американеца“ (естествено от руски произход!) Азимов „Фондацията“ живееше векове след своя създател. Като музиката на Кирчо Маричков и „Щурците“, която ще е жива след него и след нас…..
