Това е истината – спортната история помни шампионите, в краен случай медалистите. Четвъртото място е престижно постижение, но недостатъчно, за да се окичиш с медал и да влезеш в нейните томове.

Точно затова хората от зрялата възраст останахме мъдро резервирани към неистовите, почти параноични медийни възторзи при класирането на националния волейболен отбор на полуфинал. Защото помним по-високи върхове и по-големи радости. Гледали сме още от детските години пред черно-белия екран генерацията на Каров, Златанов, Каспар Симеонов, Вълчев, вицешампионските класирания на Световното в София – 70-та и Олимпиадата Москва 80. После дойдоха Ганев, Тонев, Борислав Кьосев, Гълъбинов и компания да ни зарадват с бронзовите отличия на Световното първенство във Франция 1986. Никак не е далеч еуфорията от 2006 г. и третото място в света в Япония с Жеков, Пламен Константинов, Евгени Иванов, Казийски и Владо Николов.

Тези моменти заедно с призовeте на европейските първенства остават в паметта и никой, освен статистиката, не помни кога сме били четвърти, пети или девети.

А днешният български отбор се оказа млад, перспективен, но недостатъчно силен и зрял за медалите. Той можа да развенчае прекаленото самочувствие на поляците, да разбие световна сила като Италия. Ала не и да осъществи амбицията си докрай и да не допусне „адзурите” да се реваншират в ключовия мач за бронза.

Сметката е проста – липсват ни ключови компоненти в състава. Въпреки значителния прогрес на Георги Братоев, той не успява все още да догони по прецизност нивото на Андрей Жеков. Сполучливите прояви при нашия разпределител неизбежно се редуват с неточни, ниски вдигания, слаб сервис и непремерени забивки от втори удар. Това не е обвинение, а неизбежно следствие от неговата младост и неопитност.

Още по-драстична е разликата между класите на Матей Казийски и Тодор Скримов. Да замениш един от най-добрите „диагонали” в Европа и света бе тежка задача за Тошко. И разликата не е само във физическия ръст, а в техниката, мощта, брилянтната ръка на нападателя на „Тренто”. Скримов бе по-полезен от адаша си Алексиев, но остана далеч от марката „Казийски”. Въпреки поредицата от чудесни отигравания в доста мачове, той просто не бе човекът, който можеше да надскочи себе си и да реши изхода от сблъсъците срещу най-силните.

Сравнението между треньорите пък е наистина „мисия невъзможна”! Световният и европейски клубен шампион Радо Стойчев е на светлинни години над въплътената посредственост Найден Найденов. Бодряшките, понякога дори просташки наставления на Найденов: „Айде сега!”, „Недей така, де!”, „Усмивките и настроението!” не мобилизират, а са ярка демонстрация на неговия интелектуален и методически комизъм. Да не забравяме асоциацията как пресата на Апенините го определи за „преводач” на Камило Плачи. Мазната му усмивка, когато благодареше на „всички, които ни вярваха”, не бе стопена и от суровата реалност на загубите. Може би с нея и наглостта си Найденов, Лазаров и Управителния съвет на федерацията се надяват да оцелеят въпреки безпрецедентните финансови нарушения и батака в родния волейбол.

На финала след достойното представяне в Световната лига и на Олимпиадата младите български надежди вече получиха или ще получат оферти от чужди клубове. Нека в Италия, Полша, Русия, Франция да продължат развитието си, понеже у нас това е абсолютно невъзможно. Стискаме палци да шлифоват талантите и тепърва да стигнат върховете на играта. Дотогава без истинските, изградените, признатите „звезди” на националния отбор и техния адекватен наставник ще оставаме все в тяхното подножие.

В подножието на почетната стълбица и безвремието на забравата.