Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.11.2014 11:56 - „Моята автобиография” или моето „его“?
Автор: svetev Категория: Спорт   
Прочетен: 1806 Коментари: 0 Гласове:
1



Въпреки агресивната реклама, едва ли щях да прежаля немалката сума за последния автобиографичен опит на сър Алекс Фъргюсън. Факт е, че един от най-известните мениджъри на футболния свят не е професионален писател, още повече майстор на словото.

След като получих книгата като подарък от близки на сърцето личности, можах сам да се уверя в това. Самата композиция на мемоарите е хаотична. Фъргюсън се е опитал да следва принципа на хронологичност и да разкаже  за последните си сезони с „червените дяволи” . Но често разказът се прекъсва от тематични глави за отделни футболисти, спомени или събития извън хронологията или дори извън великата игра като „Випуск 92” , „Роналдо” или „Интереси извън футбола”.

Всъщност такъв е и стила (или разностилието) на изразяване в цялата „Автобиография” -  опростени фрази с вметнати изрази, ограничен речник, повторение на популярни диалектизми и фразеологични словосъчетания от футболен коментар. Когато на автора липсва прословутото „дар-слово” са безсилни коректори, редактори и преводачи. Те могат да „огладят ръбовете” и да минимизират неточностите на нечий стил, но не и да създадат нов, талантливо написан текст.

Но не само формалните несъвършенства впечатляват в книгата на сър Алекс. Професионалната рецензия на един филолог може да определи  нейната чисто литературна, а не  емоционална стойност.

„Моята автобиография” на Алекс Фъргюсън е потресаваща с  авторовата гледна точка тоест с безграничния егоцентризъм. Още повече, когато се съчетава с подигравки към почти всички в неговия професионален път. Явно момчето, разтървавало пияници в една скромна шотландска кръчма, отдавна е останало в спомена и отстъпило място на преуспелия, забогатял футболен бос с чувство за полагащо се превъзходство.

В някои медии бяха публикувани откъси, окарикатуряващи Бербатов (апетитът му бил равен само на този на Ники Бът) и Тевес (който не тренирал здраво).  Ала истината е, че бившият наставник на Манчестър Юнайтед постъпва по същия йезуитски начин с всички футболисти от различните генерации на своя тим. От една страна ги хвали с половин уста, от обратната ги подиграва със смразяващи характеристики и епитети. Всъщност, да не бъдем голословни и да споделим характеристиките на самия високопоставен „благородник”:

Гари Палистър правел „най-слабите тренировки на света”, а Рио Фърдинанд е просто „немарлив” отвсякъде. Боснич се проявявал като „слаб професионалист”, а Ван Нистелрой бил завършен „егоист”. Клеберсон и Валенсия имали проблеми с английския, докато проблемите на Рой Кийн са свързани с характера му – „човек на крайностите”, „изграден от своята страст”. В този дух на омаскаряване Гари Невил е „избухлив”, „можеше да направи от мухата слон”, а пък Дейвид Бекъм „никога не се съгласяваше, че е играл лошо”. Да прибавим и че Фабиен Бартез „не е толкова добър, колкото си мислеше, че е”, Денис Ъруин е откровена „грешка” и Масимо Таиби директно „не ставаше”. С едно слово галерия на неудачници и слабаци са минали през безценната школа на могъщия Сър. Как ли ги е изтърпяло Негово Величество?

Май Алекс Фъргюсън доста наподобява своя любимец, а по-късно опонент Рой Кийн, за когото смята, че най-твърдата част от тялото му е….. „устата”?!

Със същото неподражаемо самомнение сър Алекс подхожда и към мениджърите- конкуренти. Посвещава цели глави на Венгер и  Моуриньо, не отминава и Боби Робсън. Но отново критиките и злобните подмятания надделяват над реалната оценка. Конкуренцията е засипана с не дотам премерени подмятания и злобни закачки. Например Жозе е характеризиран като „нахален млад момък”, който все пак притежава известно чувство за самоирония.

Фъргюсън не крие конфликтите по време на своята кариера. Но подхожда към тяхното описание отново от максимата на диктатора, че е бил винаги прав: „Контролът беше единственото ми спасение”. Пререканията и сблъсъците с Рой Кийн, Ван Нистелрой или Бекъм завършват винаги с неговата морална и фактическа победа. Все другият греши, а той е безусловно правия. И като финал – „грешниците” осъзнават своята вина и макар след години, с коленопреклонни извинения търсят неговата прошка.

Въобще е внушението е еднопосочно. В Юнайтед е имало един бог и самодържец, решаващ всички проблеми и носещ славните върхове на клуба. Е, около него са се мяркали там някакви футболистчета, изпълняващи скрижалите му на зеления терен , но те играят периферна роля.

Дали  авторът пробва самокритика? Доста рядко. Срамежливо споменава, че го произвели като „началник на съдиите” или че на моменти проявявал „старческо слабоумие”. Ала подобни откровения са изключенията, които потвърждават правилото в общия тон на непоклатимо самочувствие.

Цялостното впечатление от книгата е противоречиво. Тя е апология на един от най-великите мениджъри на един легендарен отбор. Но написана не от историците на футбола, а от самия него. Самохвалството не е добродетел, оплюването на околните също. От страниците на „късния” Алекс Фъргюсън наднича един „малък” човек, който желае да запази заслугите за всички върхове и успехи за себе си, а провалите да обясни с несъвършенствата на другите.

След прочитането и в душата на читателя се смесват чувствата на неудовлетвореност и възхита, на уважение и омерзение. Но нека всеки сам прочете и прецени.





Гласувай:
1
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: svetev
Категория: Спорт
Прочетен: 164230
Постинги: 83
Коментари: 83
Гласове: 111
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930