Най-напред в съзнанието на стотиците хиляди фенове остана съмнението дали „почетното пенсиониране” на клубната емблема все пак не е прибързано. Стиви, подобно на доста други легендарни футболисти, можеше да помага на любимия отбор още няколко сезона, макар и с включвания от резервната скамейка или с появи в ключови моменти на важни сблъсъци. „Възрастта не е порок” нито в живота, нито във футбола. Затова плеада велики футболисти-ветерани играха до преклонна футболна възраст във Висшата лига и буквално и нагледно предаваха на младите от своите опит и умения. И често караха футболния свят отново и отново да се прекланя  пред майсторството им (припомнете си „Голямото завръщане на „пенсионерите“ във Висшата лига”.

Джерард  е състезател, който олицетворява типичния британския маниер на игра – много динамика и движение, здрава борба и себеотдаване в името на отбора, съчетани с неповторим голов нюх и максимално използване на статичните положения. На 34 той не е във върхова форма, нито в най-добра физическа кондиция. Но само присъствието му на терена, в съблекалнята, само авторитета му сред младите и по-опитни съотборници можеше да влияе мобилизиращо и позитивно върху играта на тима.

Ала всички подобни разсъждения са позакъснели. Във Висшата лига вече решенията вземат безскрупулни собственици и услужливи мениджъри като Роджърс. За тях клубните традиции, уважението към легендите и дори печеленето на титли и купи са на заден план (Тук даже не споменаваме красотата на играта, верността към клуба и спиращите дъха изпълнения на терена – Стиви притежава и трите, ала тези категории не носят лихви и „пачки”). Единственият валиден критерий днес  е финансовият успех. Щом приходите са повече от разходите, щом припечелените от трансфери и спестени от заплати милиони дават дивиденти на босовете – всичко е наред! И дори в неговата Родина цар Футбол е изместен от желязната логика на цифрите, търговията и печалбата. Задържането на известни, но скъпоплатени футболисти като Джерард  изведнъж се оказва математически неизгодно и нерентабилно.

Във вчерашния прощален за Стиви Джи мач „лъсна” и още една от язвите на английското първенство в последните години – безобразното съдийство. Служителите на футболната Темида от Албиона многократно си позволяваха техните грешки да решават изхода от важни или не толкова важни двубои. Примерите само от няколко сезона са десетки, за тях е нужен отделен коментар и анализ. Вчера обаче именно такива нелепи отсъждания вгорчиха финалния мач на един велик спортист и го принудиха да запомни прощаването си с вярната публика на „Анфийлд” като поражение. Та нали победните голове на „Кристъл Палас” бяха олицетворение на реферска некомпетентност – явна засада и дузпа за нарушение извън наказателното поле.

Едно е безспорно – великият Стивън Джерард напуска „дома”, остава в историята и поема към последното си предизвикателство като футболист. Още по-тъжното е, че без него и без такива като него, с „новите” си нрави и „ценности” Висшата лига май е тръгнала по улица без изход.