Веселете се - това ни остана! :: Още малко за сезона на “необикновения отбор на обикновените хора”

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

26.06.2023 17:30 - Още малко за сезона на “необикновения отбор на обикновените хора”

Автор: svetev Категория: Спорт

Прочетен: 1442 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 26.06.2023 17:31

Всеки фен различно оценява изминалия сезон. Едни ще го запомнят със сензационните победи срещу фаворитите в първенството, други - с “харизаните” точки в края на футболната година. Едни с триумфите, други със скандалите около отбора - право на избор, настройка и светоусещане. Но покрай всекидневните събития, покрай трансферите или клубните неуредици дали не изпускаме най-важното? Лично за мен сезонът някак се концентрира в един “редови” мач през есента. Помните, домакинствахме на един отбор от град “дето гарга не каца”. Играта не върви, а победата е нужна, жизнено нужна! И тогава чудото стана. Радостта ни донесе наш, локомотивски юноша. Вкара в стил “Начко Михайлов” от пряк свободен удар. Не знам дали духът на Майстора му помогна, но топката някак магически влетя в мрежата. Първото беше порива, възторга, еуфорията, каквато само “великата игра” може да ти даде. После, когато по традиция всички: мъже, жени, деца на трибуните, станали на крака скандирахме “Локо! Локо!”, през главата ти минават какви ли не работи.
Припомних си как баща ми ме водеше по калните коловози към стадиона през 71-ва. И от всяка уличка по пътя изникваха още и още локомотивци, за да срещнем отново нашия тим. “Локомотив” бе възкръснал от измисленото обединение и неестественото ЖСК. Пред очите ми изникна и образа на майка ми - също върла фенка на отбора. Тя и днес на 80 трудно ходи до магазинчето срещу блока, но не изпуска мач на “червено-черните” по телевизията и се вълнува като 18-годишна.
И този миг ми се струва, че някак си разбрах поне част от нещата. Кварталът отдавна не е същият. “Надежда” вече не е работническото градче в периферията на столичния център, а модерен комплекс с асфалтови улици и метро. Вече не ходим пеша до стадиона по калните улички или единствените два павирани “булеварда”. Но Локо пак е тук и стадионът като свещен храм си е на мястото.
Баща ми и цели поколения от “старите локомотивци” вече ги няма. Сигурно светлите им духове гледат от облаците, някъде над козирката и ни помагат в трудните моменти. По-рано или по-късно и ние ще опразним някоя седалка - “неизбежна развръзка и естествен процес”. Но на нашите места ще седнат с фенските знамена деца и внуци.
“Локо” просто ще продължава да го има с тези или онези футболни генерации, с този или другия президент - скромният “надежденски” тим, “необикновеният отбор на обикновените хора”. Отборът със сравнително малко, но фанатично верни привърженици. Отборът, който не свежда глава пред всякакви “грандове” и авторитети. Отборът, който печели купа или титла веднъж на четвърт век, но дава неповторим принос и колорит в родния футбол. “Локомотив” - това не е само емоция, кауза, привързаност до живот. “Локо” е просто нашето измерение за докосване до вечността....

Нагоре